През последните години се увеличава честотата на така наречените „непсихотични” психични заболявания. Става въпрос за невротичните и депресивните разстройства. Сериозни международни проучвания показват, че около 20-25% от хората в даден момент от живота си се разболяват от клинично значим епизод на невроза или депресия, изискваща специализирана помощ и лечение. Това е изключително голяма цифра, а големият проблем е, че сравнително малка част от тези пациенти се обръщат към психиатър. Счита се, че не повече от 25% от пациентите с невроза или депресия отиват на лекар. Още по-малка част от тях се консултират с психиатър.

 

 

Причините са няколко и са свързани както с особеностите на протичане на тези заболявания, така и с някои традиционни нагласи на хората и на обществеността като цяло.

 

Първо, все още много от хората изпитват притеснение и страх да отидат на психиатър. Това е страх от типа „какво ще кажат хората” и „да не ме помислят за психично болен”.

 

Второ, все още е широко разпространено схващането, че неврозите и депресиите не се лекуват от психиатър и пациентите обичайно търсят други специалисти. Смята се, че психиатрите лекуват само тежките психични заболявания, така наречените психози. Това е погрешно схващане, тъй като неврозите и депресиите заемат важно място в класификацията на психичните разстройства, те почти изцяло се дължат на психологични фактори, основните им прояви са от страна на психиката, изискват специализирана диагностична оценка и строго индивидуални схеми на лечение със специфични медикаменти и често психотерапия. Не казвам, че други специалисти не могат да лекуват тези състояния ако са обучени за това. Само подчертавам, че психиатрите дават най-високо квалифицираната помощ в тези случаи.

 

Трето, за разлика от физическото здраве, като че ли психичното здраве заема по-задна позиция в ценностната ни система. Много по-вероятно е да отидем на лекар, ако имаме телесен здравословен проблем, отколкото ако изпитваме психологични проблеми. Смятаме, че в такива случаи трябва да се справим сами или че това ще мине от само себе си.

 

Четвърто, неврозите и депресиите често се придружават от неспецифични телесни оплаквания, напр. сърцебиене, стягане в гърдите, изтръпване на ръцете, главоболие, топли вълни и т.н. Понякога тези прояви излизат на преден план и заглушават психологичните симптоми. Такива пациенти са склонни да ходят при различни специалисти поради опасение, че имат сърдечно, мозъчно, стомашно или някакво друго телесно заболяване и не стигат до идеята че в основата имат психологичен проблем.

 

Пето, много от хората погрешно считат, че неврозите и депресиите не са сериозни заболявания или че отзвучават спонтанно и няма нужда от специализирана оценка и лечение.

 

 

Категорично най-разпространена е групата на така наречените тревожни разстройства, по-известни сред обществеността с името „страхови неврози”. От тях най-често срещаното и клинично значимо състояние е паническото разстройство.

 

Състоянието се проявява с неочаквано възникващи и без видим повод „кризи” на силен страх. Това се съпровожда от множество неспецифични телесни оплаквания, най-често сърцебиене, чувство за „прескачане” на сърцето, стягане в гърдите, задушаване, изпотяване, „топка” в стомаха, световъртеж, „омекване” на краката, изтръпване на ръцете, „топли” вълни и др. Пациентите изпитват силен страх, че всеки момент ще припаднат, ще получат удар или инфаркт, ще умрат или ще загубят контрол над себе си. Те осъзнават неоснователността на страховете си, но не могат да ги преодолеят с разумни доводи. Ако осъществят медицински прегледи и изследвания, се оказва, че липсват каквито и да било телесни заболявания, които да обяснят симптомите. Тогава става ясно, че те са психологично обусловени, или както често се казва, че са на „нервна почва”. След като получат неколкократни „нервни кризи”, повечето пациенти започват да изпитват почти непрекъснато напрежение и тревожност в очакване на нова криза. Това може сериозно да разстрои ежедневните им дейности. Понеже кризите се случват на съвсем произволни места - у дома, на улицата, в автобуса, на работното място, в магазина и т.н. - те започват да избягват тези ситуации или изискват да бъдат придружавани от близки и познати.

 

Пациентите обикновено остават неразбрани от околните, което допълнително ги натоварва. За човек, който не е преживявал пристъпи на паника е много трудно да разбере колко са мъчителни и е склонен да ги приема като „признак на слабост” или „капризи”. Обикновено близките започват да дават съвети от рода „Я се стегни малко, какви са тези глупости”, „Пий една ракия и ще ти мине” или „Излез на чист въздух”. Само че това не помага, нужно е лечение.

 

 

На първо място трябва да се подчертае, че депресията не е просто тъжно настроение и тя трябва да се разграничава от скръбта и тъгуването, които са нормални реакции спрямо някаква ситуация на загуба. Освен това проявите зависят от вида и тежестта на депресията.

 

Най-общо пациентите са с трайно потиснато и понижено настроение и имат усещането, че са загубили способността да се радват. Често изпитват напрежение, нервност и безпокойство, загубват или е намалено желанието да извършват обичайни дейности. Някои от пациентите имат изживяването, че е отслабнала паметта им, че нямат сили, че не могат да се справят с обичайните си задължения и работа. Мисленето става песимистично, често е преживяването, че нищо добро не се очаква в бъдеще. Понякога са налице прекомерни и нереалистични самообвинения или изживяване за малоценност, а при по-тежки случаи могат да възникнат идеи, че живота е станал безсмислен.

 

Повечето от пациентите се оплакват от безсъние, безапетитие, отслабване на тегло. Често се съобщава за тежест в гърдите, топка в стомаха и други неспецифични телесни оплаквания. Нерядко депресивните състояния водят до разстройване на ежедневното функциониране и временна неработоспособност.

 

 

Най-често отключваща роля играят стресогенни събития в семейството, работата и социалното обкръжение на пациентите. Понякога обаче не може да се открие връзка с предшестваща стресова ситуация. Всъщност не самият стрес сам по себе си е отключващ фактор, а неспособността на конкретния човек адекватно да отреагира на стресовата ситуация. Много хора преживяват стресогенни събития, но не се разболяват. При част от състоянията известно значение имат и биологични фактори.

 

Що се отнася до протичането искам да подчертая, че макар при една част от пациентите тези състояния да са леки и преходни, при основната част от случаите те имат склонност да рецидивират, т.е. да се повтарят във времето, или да хронифицират, т.е. да продължават непрекъснато, понякога години наред, ако не се лекуват адекватно.

 

 

Невротичните и депресивните състояния се лекуват с медикаменти и психотерапия.

 

Съществуват определени групи специфични медикаменти, които са ефективни и се прилагат успешно. Конкретният подбор на медикамент, дозировка, начин на прилагане и срокове на лечение се уточняват индивидуално и след внимателна преценка на симптоматиката, тежестта и продължителността на състоянието. Често лечението е дългосрочно - провежда се за срок от поне няколко месеца. Ефективността на лечението зависи не само от самата медикаментозна терапия, но и от постигането на добра терапевтична връзка между пациента и лекаря, като са необходими психотерапевтичен подход, периодични контролни прегледи и системно наблюдение. Единични прегледи от типа „поставям ти диагноза, пиша ти рецепта и довиждане” са със съмнителна ефективност.

 

В някои случаи съвместно с медикаментозната терапия или самостоятелно се прилагат и различни видове психотерапия. Това е голяма тема и не е възможно да бъде разгледана изчерпателно в настоящото изложение. Може би си струва само да спомена, че общо взето целта на всяка психотерапия е да намери и подсили онези позитивни и градивни качества и поведенчески стереотипи на личността, чрез които тя да изработи адекватни стратегии за справяне със своите проблеми и вътрешни конфликти.

 

 

Това е труден въпрос. Няма общовалидни рецепти за това как човек да отреагира здравословно на многобройните стресове, на които е подложен в ежедневието. Това е едно от нещата, на които човек се учи, съзнавано или не, през целия си жизнен път. И когато не успява, психотерапията е тази, която може да му помогне.

 

Освен това усилията трябва да се насочат към това, хората да бъдат по-чувствителни към душевните си преживявания и когато усетят, че имат психологичен проблем, да намерят в себе си сили и кураж и на време да се консултират с психиатър, за да се избегне риска от хронифициране или усложнения. Защото колкото по-рано се започне адекватно лечение, толкова то е по-ефективно и краткосрочно. Много важно е също, при провеждане на медикаментозна терапия, пациентите да спазват сроковете за лечение, препоръчани от лекаря.